Drum Bun: Marea Neagra si Delta Dunarii VI 

Текст и снимки: Бела Бенова

Фарът на Тузла, над плажа с бункерите

Напуснахме Констанца по международното шосе, което води до България – странно как тук не е забранено за велосипеди, а десетте километра в дим от изгорели газове, екот на клаксони и постоянна опасност от инцидент, ни изнервиха сякаш бяха сто. Прекосихме плажните курорти Ефорие Север и Ефорие Юг чудейки се дали името им идва от „еуфория”, съдейки по състоянието на мнозинството от туристите, щъкащи френетично навсякъде. Най-накрая се отклонихме от претоварения основен път в посока на малкото селище Тузла, където трябваше да търсим следващия фар. Подобно на съименника си в родината ни, мястото пази чрез непопулярността си някаква дива омая, стаена в подножието на стръмните скали. Районът е свлачищен – личи от няколкото бункера, буквално изсипани на плажа и затрупани наполовина от пясъка. Постройките на самата брегова ивица са от подръчни материали и доказват, че стопаните им са наясно с ефемерността както на релефа, така и на собствеността си на това свлачищно място. Малкото хора на плажчето един по един дойдоха да разменят няколко думи с нас. Установих, че запуснатостта на района привлича най-разнообразни странни субекти – всеки се оказа шантав на някаква тема, но всички бяха дошли тук, за да избягат от всеобщата лудост на стандартното ежедневие. Там, където пясъкът свършва в откос скали, под коренищата на повалените от свлачищата дървета, някакъв ексцентричен дядо си е сглобил обиталище, а наоколо е работната му площадка, осеяна със скулптури от камъни, парчета плавей и всичко останало, изкарано на пясъка от морето. Оказа се, че сме попаднали на това „ъндърграунд” място в последния ден на сезона, който местните ексцентрици ознаменуваха с неповторима събота вечер, бляскава от огньове, песни и фойерверки. Насред веселбата, докато се любувах на изящната светлина на фара над морето, забелязах как лунната пътека по вълните бавно изчезва. Вдигнах глава и се взрях изумена в призрачно гаснещата месечина. След минута всички бяха обърнали глави и камери в същата посока – към лунното затъмнение, за което не бяхме и допускали, че се очаква.

Мангалия, старият фар

Беше специална нощ – топла, уютна, многозвездна. Докато се унасях в сън се замислих как тръгнахме със слънчевото, а сега се озовахме насред лунно затъмнение. И всичко това само за някакви си 3 седмици! Посреднощ ме разбудиха бесният вой на вятъра и пясъкът, който се изсипваше върху ми през горния отвор на палатката. Изглеждаше, че ще имаме буря, даже обсъждахме дали да не раздигнем бивака и да потърсим убежище в някой от бункерите, но понеже прекалено ни мързеше да вършим сънени всичко това, решихме да прибегнем до бягство само в краен случай. Такъв за щастие не настъпи, даже капка дъжд не падна цялата нощ, само вятърът бушува без умора до зори и утрото ни завари заринати в пясък буквално до уши.
Когато слънцето се вдигна достатъчно, за да събуди цветовете наоколо, тръгнах по брега към фара. Когато се изкатерих по стръмния скат в подножието му, вече криех фотоапарата под фанелката си, за да съм сигурна, че няма да имам неприятни срещи с евентуалната охрана. Не видях никого в двора и използвах всички възможни ракурси за снимане, приближавайки се досами оградата. Фарът на нос Тузла датира от началото на 20 век, висок е 44 метра и представлява пирамидална решетъчна стоманена конструкция, с цилиндрична галерия за достъп до вахтеното помещение и фенерното отделение. Работел е на газ до 1957 г., когато е модернизиран и включен в електрическата мрежа. Светлината е бяла, групово-проблясваща на 9,7 секунди, с обхват 20 морски мили и с надморска височина 62 метра. На височина 57 метра има постоянно светеща червена светлина с обхват 6 морски мили. За да служи като знак и през деня, фарът е боядисан в черно, с хоризонтална бяла ивица. На кулата има и наутофон, който излъчва буквата „Т” от морзовата азбука с продължителност 5 секунди на всеки 30. Фарът има и историческо значение, тъй като е създаден във Франция от компанията „Barbier, Bernard & Turenne” – фирмата производител на голям брой от навигационните съоръжения за някогашната Османска Империя, както и за други от европейските държави. В наши дни съществуването на съоръжението е заплашено от засилващата се свлачищна активност в района. За съжаление все още не е намерено финансиране за проекта по преместването на фара по-навътре на носа.

Мангалия, зелена входна навигационна светлина

Не ми се тръгваше от Тузлата – спокойствието и магията, които владееха тук се бяха настанили дълбоко в мен, бяха хвърлили котва в душата ми, за да не отплавам от този бряг. Правех последни панорамни снимки на плажа и фара, когато в далечината се мярнаха бляскавите гърбове на няколко делфина – сякаш последно средство на мястото да ме примами да остана.
В сивия хладен предиобед продължихме отново на юг, към последната ни фарова дестинация – Мангалия. Скоро слънцето се пребори с облачната си сънливост и градът ни посрещна ярко цветен, приветлив и пъргав. Малък парк с фонтани и с естрада в морето е оформен в туристическата марина, където видяхме сериозен набор от яхти. Както навсякъде в румънските пристанища досега, вълноломите са удължавани и укрепявани сравнително скоро, а навигационните светлини и съоръжения – стриктно охранявани и поддържани. Изключение прави единствено старият фар на вътрешния кей, където се събират местните рибари. Съоръжението датира от 1952 г., а в последните десетилетия не е в експлоатация, поради разширяването на пристанището с преконструирането на северния и добавянето на южен вълнолом. Бялата 7 метрова кула с яркосин покрив на фенерното отделение е цялата в надписи и рисунки от неизвестни улични творци, а в малкото дворче, обрамчено от синя метална ограда, се търкалят купчини бутилки.

Мангалия, червена входна навигационна светлина

И тук, в Мангалия, конструкцията на новия фар и входните светлини, строени през 1979 г., е в познатия ни вече футуристичен стил. В края на северния вълнолом е основната навигационна светлина – 21-метрово решетъчно скеле с вита стълба вътре и неголямо метално фенерно отделение. Характеристиката е 1,5 секунда бяла светлина, последвана от 2,5 секунди пауза, излъчвана на 360 градуса околовръст от 23 метра над морското равнище, с обхват 10 морски мили. Зелената входна светлина на северния вълнолом и червената – на отсрещния южен, са 13 метрови цилиндрични кули с фенерно отделение и стълбище-галерия, прилежащи към идентични двуетажни постройки от сива зидария. Светлините са по един проблясък на всеки 3 секунди, на 360 градуса, от 15 метра надморска височина. Обхватът им е 5 морски мили.
В края вълнолома бяха спрени две коли и хората в тях с почуда ни проследиха с поглед как преминаваме с тежките си возила покрай бариерата с познатия ни вече знак на военните, забраняващ достъпа. Едната кола беше с български номер, но при все това не исках твърде да се набиваме на очи, затова максимално бързо заснех фаровете и се върнахме към разрешената за всички „градска” част от вълнолома.
Единствената влакова линия от България през Румъния към Украйна преминава през градинката на един обикновен жилищен блок, на няколко метра от детските люлки и катерушки. Останките от бариери се валят натрошени край релсите вероятно от години, а ние с почуда гледахме как децата безстрашно играят около вагоните, бавно пролазващи покрай претовареното шосе.

Мангалия, основна пристанищна навигационна светлина

В края на града, досами основния междуградски път, спряхме да разгледаме новия фар – красива 42-метрова кула, облицована с каменни плочки. Попаднахме в разгара на мащабни ремонтни работи по фасадата – по масивното дървено скеле, обрамчило фара, висяха на осигуровки няколко работници-алпинисти и ведро си подвикваха в залеза на трудовия си ден. Над тях се извисяваше просторната стъклена надстройка, напомняща повече на корабен мостик, отколкото на типично фенерно отделение. Характеристиката на този фар е групово-проблясваща през 5,5 секунди бяла светлина, с обхват 22 морски мили, излъчвана на 360 градуса от 72 метра над морското равнище. Макар и на 4 километра от морето, поради височината и силата си, навигационната светлина е съвсем пълноценно действаща. Досами фара се намират гарнизонната църква с прилежащото й гробище и Военноморският музей, но за съжаление бяхме пристигнали малко след края на часовете за посещение и не можахме да ги разгледаме.
На излизане от Мангалия преминахме покрай огромния корабостроителен комплекс, изграден преди няколко години от индустриалния гигант Деу Моторс. Предприятието осигурява препитанието на почти цялото население от близките села, както и на много чужденци, предимно от Индонезия и Филипините. По наскоро ремонтирания дълъг мост, от който имахме чудесна панорамна гледка към доковете, напуснахме територията на корабостроителницата. От другата й страна е малкото селище Дой Май (2-ри Май) – интересно съчетание от работническия бит на местните семейства и битническата култура в луксозния й вариант, практикуван от западноевропейските туристи с модерни каравани, професионална фото и видео техника и хипарски дрехи на дизайнерски марки. Вече се свечеряваше и се настанихме за нощуване на пренаселения плаж, сред глъчката на впечатляващ брой кучета, стопанисвани от няколкото млади нудистки семейства наоколо ни.
Докато си избирахме от удивителното разнообразие бири на единственото капанче, насреща ми започна да проблясва светлината на фар Мангалия. Чак сега, в спокойствието, възцарило се с края на дългия пъстър ден, най-после си дадох сметка, че успяхме – видяхме всички, ама наистина всички светлини по румънския черноморски бряг! Заснехме всяко едно съоръжение от навигационното ограждане на северната ни съседка, посетихме даже обектите в пристанище Констанца, забранени за достъп на цивилни и дори открихме забулените в неизвестност останки на стария фар в Сфънту Георге. Докато се радвах на пълния ни успех, червена мигаща светлина насреща в морето грабна погледа ми. След напрегнато взиране с помощта и на оптичното увеличение на фотоапарата, трябваше да призная, че не съм открила нов неизвестен фар, а само сигналните светлини на една от многото румънски платформи за добив на природен газ. За първи път тази нощ заспахме с усещане за удовлетвореност и спокойствие – повече нямаше да се налага да обясняваме, молим и убеждаваме, да издирваме неизвестни пътища, да се промъкваме незабелязано, да се взираме до отмала в далечината... И все пак всичко това щеше да ми липсва в предстоящите дни.

Мангалия, ремонтни работи по фасадата на новия фар

Следващото утро ни озари бодри и готови за последните километри от прехода по румънското Черноморие. С велосипедите ни трябваха едва няколко минути каране в посока юг от Дой Май, за да стигнем „култовото място” Вама Веке. Освен гранично пропускателен пункт за България, Вама Веке е център на летните музикални събития в Румъния. Всякакви изпълнители – от местни маргинални банди до рок-величия от близкото минало – събират по плажовете аудитория от всички възрасти и националности. Когато няма концерт, импровизацията намира сцена за изява в множеството барове по няколкокилометровата брегова ивица на селцето, което се издържа само от туризъм. Освен че се разминахме с всички концерти, защото имахме само едно денонощие във Вама Веке, щяхме да пропуснем и най-забележителния момент от живота на селището – последния ден на лятото. Разказаха ни, че в последната съботна нощ на август се прави ритуално закриване на сезона – изгаряне на всички плажни барове, които представляват временни убежища за бутилки, сглобени от подръчни парчета шперплат и украсени с безметежно изобилие от крещящи цветове и най-разнообразни материали.
Нашата финална нощ в Румъния бе далеч по-безобидна от вакханалиите, за които слушахме – седяхме на по питие под чаровно пълнолуние, сред безброй палатки на плажа, озарени от няколко огньове, сред щура смесица от китарен звън, песни на няколко езика и диско-звуци.
На сутринта след последно кафе на Румънска територия, събрахме палатката, подредихме багажа по велосипедите и излязохме на шосето за финалните няколко километра от пътешествието по крайбрежието на северната ни съседка. След минути бяхме на контролно-пропускателния пункт и се сбогувахме с Румъния. Спряхме за последна снимка на самата граница с България, под огромната табела с пожеланието, което чувахме поне веднъж всеки ден, четири седмици подред, оставяйки зад себе си десетки селища и прекосявайки няколкостотин километра: DRUM BUN!