Drum Bun: Marea Neagra si Delta Dunarii IIІ 

Текст и снимки: Бела Бенова
Тази втора част на мисията ни в Сфънту Георге предполагаше предварително събиране на сведения за останките от стария фар, преди да се впуснем в самото им издирване. Прекарахме близо два часа по обед на възловото място за получаване на информация – площадчето пред кметството. Разпитвайки всеки, склонен да ни отдели от времето си, установихме, че в тази част на Румъния от всички езици, които в някаква степен ползваме, единствено руският ще ни е полезен – нито френският, нито английският, испанският или италианският щяха да ни свършат работа. Младите хора, с които успяхме да проведем разговор, не бяха и чували за друг фар освен настоящия. Възрастните кимваха, потвърждавайки, че такъв е съществувал, но от оскъдните им обяснения на румънски останахме с впечатление, че останки или няма, или не са достъпни. Последното бе лесно обяснимо – наоколо, в самата делта на Дунав, няма фиксирана топография – всичко е тръстики, блата, разливи и ръкави на реката, които се променят с всеки сезон.
Нaвигационната светлина на Гура Портице

Давах си сметка, че прекалено дълго тъпчем на едно място – дори буквално – нервните следи от сандалите ми бяха изровили килограми пясък от централната улица на селцето. Последната идея, която ми хрумна, бе да се допитам до какъвто служител намеря в кметството. Самоуверено нахълтах в хладното преддверие. Охраната ме спря, обясних по какъв въпрос съм и мустакатият чичко се облещи насреща ми. На разпален, почти гневен румънски, изпъстрен с немски и английски думи, ми бе обяснено, че до останките би могло да се стигне единствено с лодка, ако някой ги намери из тръстиките, още повече в тази част на резервата достъпът е абсолютно забранен, освен за научно-изследователски експедиции. Замислих се сериозно дали бих могла да мина за представител на такава, но в крайна сметка счетох за удачно да уверя съвестния блюстител на реда, че при тези условия се отказвам да издирвам останките на стария фар и ще се огранича с наличния.
Разбира се, намеренията ми бяха именно противоположни на фалшивото обещание, което дадох, за да приспя бдителността на охраната, знаейки, че в едно толкова малко селище новината, че някакви луди искали да видят останките на фара, ще е топ-клюката в лишения от събития ден и ще е станала публично достояние буквално за минути.
Остана ни единствено вариантът да отидем на пристана и да търсим лодкар, с чиято помощ да открием ставащото все по-тайнствено и привлекателно място на стария фар. Бяхме уцелили времето за следобедна дрямка на рибарите, които явно вече бяха приключили с обръщането в алкохол на прихода от сутрешния улов – безименната кръчма до кея пустееше. Шляехме се в неспокойно очакване покрай малките, кърпени безброй пъти лодки, гордо накичени с извънбордови мотори. Хвърляхме се върху всеки пристигащ на кея ходом или по вода, но никой нямаше възможност да се посвети на нашето издирване. Единственият, към когото не се бяхме обърнали с отчаяната си молба, бе един доста неугледен пределно възрастен рибар, който палеше цигара от цигара и въоръжен с метално канче търпеливо изгребваше водата от изкорубената си лодчица. Изчерпали всички други възможности, се приближихме до стареца. С няколко румънски думи и отривисто ръкомахане обяснихме какво искаме. Дядото се усмихна с оредели зъби, покани ни с широк жест на борда и отвърза лодката със замах, сякаш пускаше на вода огромна луксозна яхта.
Натрупали достатъчно опит през изминалите дни, решихме първо да договорим цената на превоза. Човекът недвусмислено показа, че ще се зарадва на каквото дадем – явно мотивите му да ни помогне не бяха единствено меркантилни. Опитвахме се да поддържаме разговор на руски, спъвайки се навремени в специфичните думи, които старите липовани са съхранили в своя характерен говор.
Разсеяни в съзерцаване на впечатляващата природа наоколо ни, изведнъж се оказахме спрени от патрулиращия катер на екологичната служба за контрол и опазване на резервата. Наперен младеж взе на абордаж нашата жалка черупка и докато погледът му шареше по фото-техниката, която нямаше как да скрия навреме, долових че нещо започва да не е съвсем наред. Поведе се разпит, в чиито край подозирах, че ще се наложи да платим сериозна двойна глоба за навлизане в резервата без разрешително. Притеснението ми растеше с всеки миг, докато не щеш ли нашият водач придърпа шефчето на природозащитниците и му заприказва нещо под сурдинка. От едва доловимото разпалено шептене останах с впечатление, че ще ни се размине, защото сме случили да ни разхожда „вътрешен човек”, с когото еколозите имат някакво незнайно споразумение. След минути лодката ни отново пърпореше навътре из резервата, старецът усмихнат ни поиска цигара и се сдоби директно с цяла кутия.
Спряхме близо до единственото дърво, което самотно стърчеше сред безбрежния камъш. Водачът ни завърза лодката за сноп тръстика, извади стар извит рибарски нож, зачисти го о ръкава на наметката си и ни подкани да го следваме. Жилавите стъбла се оплитаха в краката ни и ни спъваха, на моменти затъвахме до колене в мочурляка, понякога живата зелена мрежа пречеше да видим дори на 2-3 крачки околовръст. Вървях почти залепена за водача ни, като се отдръпвах рязко назад при всяко изсвистяване на ножа, което проправяше път за още стъпка напред. В странна смесица се сляха радостта, че сме намерили водач за иначе невъзможната си мисия и уплахът, че сме се оставили сами на произвола – в ръцете на подозрителен въоръжен тип, на място, от което можем да се измъкнем само с негова помощ.
В крайна сметка човекът се доказа като напълно достоен за доверието ни, след три неуспешни опита и връщане до единствения ни репер – лодката, успяхме да излезем на търсеното късче твърда земя, леко издигнато над околното тръстиково безбрежие. В свежата, висока на места до кръста ми, яркозелена трева, изпъстрена с полски цветя, се виждаха зиданите основи на четвъртита постройка. В ъглите стърчаха обгорените останки на масивни дървени греди, поддържали конструкцията на някогашния фар. Обикалях наоколо и снимах, докато дядото, приседнал на камъните, унесен си припомняше на глас случки от юношеството си през войната, когато е идвал насам с трите си кучета да лови контрабандно глигани и е трябвало да се крие от охраната на навигационния знак. По думите му немците са построили съоръжението буквално за броени дни, изливайки бетон върху набързо скалъпени каменни основи, в които са били вградени носещите греди на грубо скованата дъсчена кула с примитивна лантерна.
На връщане, когато се измъкнахме от тръстиковите полета, в разлива на реката, водачът ни рязко смени курса и се озовахме в малко заливче, с няколко палатки по брега, оформен от пясъчните наноси. Две кучета ни поздравиха гръмогласно, а около тях се мятаха няколко еднометрови сома. Многочислено семейство ни приветства, вдигайки бутилки бира за наздравица. Отвърнахме на румънски, поздравихме, представихме се, че сме българи и речниковият ни фонд свърши. При все това хората засвидетелстваха възхитата си от усилието ни да говорим на техния език, като улучиха лодката с неотворена двулитрова бутилка. Старецът си наля от бирата, сипа и за нас и развълнуван заразказва преживелиците ни от току-що. Тръгнахме обратно към селото и в прозирно-сините очи на водача ни се плискаше кротко радостта от мимолетната среща с миналото, която го бе случайно сполетяла благодарение на странните прищевки на двама туристи. По безмълвна уговорка, когато дойде ред да се разплатим, опитахме да дадем повече от уговорената сума, но той изумен се възпротиви и каза че сделката си е сделка и не се променя. За да не засегнем трогателното достойнство на човека, обяснихме, че това е израз на признателността ни, тъй като без него не бихме могли да се справим с откриването на фара, нито дори да навлезем в района. След тези думи, сподирени от прочувствени увещателни ръкомахания от наша страна, най-накрая старецът склони да прибере парите и тръгнахме – всеки доволен и ведро усмихнат – по своя път.

Фар Mидия

Тази втора част на мисията ни в Сфънту Георге предполагаше предварително събиране на сведения за останките от стария фар, преди да се впуснем в самото им издирване. Прекарахме близо два часа по обед на възловото място за получаване на информация – площадчето пред кметството. Разпитвайки всеки, склонен да ни отдели от времето си, установихме, че в тази част на Румъния от всички езици, които в някаква степен ползваме, единствено руският ще ни е полезен – нито френският, нито английският, испанският или италианският щяха да ни свършат работа. Младите хора, с които успяхме да проведем разговор, не бяха и чували за друг фар освен настоящия. Възрастните кимваха, потвърждавайки, че такъв е съществувал, но от оскъдните им обяснения на румънски останахме с впечатление, че останки или няма, или не са достъпни. Последното бе лесно обяснимо – наоколо, в самата делта на Дунав, няма фиксирана топография – всичко е тръстики, блата, разливи и ръкави на реката, които се променят с всеки сезон.
Давах си сметка, че прекалено дълго тъпчем на едно място – дори буквално – нервните следи от сандалите ми бяха изровили килограми пясък от централната улица на селцето. Последната идея, която ми хрумна, бе да се допитам до какъвто служител намеря в кметството. Самоуверено нахълтах в хладното преддверие. Охраната ме спря, обясних по какъв въпрос съм и мустакатият чичко се облещи насреща ми. На разпален, почти гневен румънски, изпъстрен с немски и английски думи, ми бе обяснено, че до останките би могло да се стигне единствено с лодка, ако някой ги намери из тръстиките, още повече в тази част на резервата достъпът е абсолютно забранен, освен за научно-изследователски експедиции. Замислих се сериозно дали бих могла да мина за представител на такава, но в крайна сметка счетох за удачно да уверя съвестния блюстител на реда, че при тези условия се отказвам да издирвам останките на стария фар и ще се огранича с наличния.
Разбира се, намеренията ми бяха именно противоположни на фалшивото обещание, което дадох, за да приспя бдителността на охраната, знаейки, че в едно толкова малко селище новината, че някакви луди искали да видят останките на фара, ще е топ-клюката в лишения от събития ден и ще е станала публично достояние буквално за минути.
Остана ни единствено вариантът да отидем на пристана и да търсим лодкар, с чиято помощ да открием ставащото все по-тайнствено и привлекателно място на стария фар. Бяхме уцелили времето за следобедна дрямка на рибарите, които явно вече бяха приключили с обръщането в алкохол на прихода от сутрешния улов – безименната кръчма до кея пустееше. Шляехме се в неспокойно очакване покрай малките, кърпени безброй пъти лодки, гордо накичени с извънбордови мотори. Хвърляхме се върху всеки пристигащ на кея ходом или по вода, но никой нямаше възможност да се посвети на нашето издирване. Единственият, към когото не се бяхме обърнали с отчаяната си молба, бе един доста неугледен пределно възрастен рибар, който палеше цигара от цигара и въоръжен с метално канче търпеливо изгребваше водата от изкорубената си лодчица. Изчерпали всички други възможности, се приближихме до стареца. С няколко румънски думи и отривисто ръкомахане обяснихме какво искаме. Дядото се усмихна с оредели зъби, покани ни с широк жест на борда и отвърза лодката със замах, сякаш пускаше на вода огромна луксозна яхта.
Натрупали достатъчно опит през изминалите дни, решихме първо да договорим цената на превоза. Човекът недвусмислено показа, че ще се зарадва на каквото дадем – явно мотивите му да ни помогне не бяха единствено меркантилни. Опитвахме се да поддържаме разговор на руски, спъвайки се навремени в специфичните думи, които старите липовани са съхранили в своя характерен говор.
Разсеяни в съзерцаване на впечатляващата природа наоколо ни, изведнъж се оказахме спрени от патрулиращия катер на екологичната служба за контрол и опазване на резервата. Наперен младеж взе на абордаж нашата жалка черупка и докато погледът му шареше по фото-техниката, която нямаше как да скрия навреме, долових че нещо започва да не е съвсем наред. Поведе се разпит, в чиито край подозирах, че ще се наложи да платим сериозна двойна глоба за навлизане в резервата без разрешително. Притеснението ми растеше с всеки миг, докато не щеш ли нашият водач придърпа шефчето на природозащитниците и му заприказва нещо под сурдинка. От едва доловимото разпалено шептене останах с впечатление, че ще ни се размине, защото сме случили да ни разхожда „вътрешен човек”, с когото еколозите имат някакво незнайно споразумение. След минути лодката ни отново пърпореше навътре из резервата, старецът усмихнат ни поиска цигара и се сдоби директно с цяла кутия.
Спряхме близо до единственото дърво, което самотно стърчеше сред безбрежния камъш. Водачът ни завърза лодката за сноп тръстика, извади стар извит рибарски нож, зачисти го о ръкава на наметката си и ни подкани да го следваме. Жилавите стъбла се оплитаха в краката ни и ни спъваха, на моменти затъвахме до колене в мочурляка, понякога живата зелена мрежа пречеше да видим дори на 2-3 крачки околовръст. Вървях почти залепена за водача ни, като се отдръпвах рязко назад при всяко изсвистяване на ножа, което проправяше път за още стъпка напред. В странна смесица се сляха радостта, че сме намерили водач за иначе невъзможната си мисия и уплахът, че сме се оставили сами на произвола – в ръцете на подозрителен въоръжен тип, на място, от което можем да се измъкнем само с негова помощ.
В крайна сметка човекът се доказа като напълно достоен за доверието ни, след три неуспешни опита и връщане до единствения ни репер – лодката, успяхме да излезем на търсеното късче твърда земя, леко издигнато над околното тръстиково безбрежие. В свежата, висока на места до кръста ми, яркозелена трева, изпъстрена с полски цветя, се виждаха зиданите основи на четвъртита постройка. В ъглите стърчаха обгорените останки на масивни дървени греди, поддържали конструкцията на някогашния фар. Обикалях наоколо и снимах, докато дядото, приседнал на камъните, унесен си припомняше на глас случки от юношеството си през войната, когато е идвал насам с трите си кучета да лови контрабандно глигани и е трябвало да се крие от охраната на навигационния знак. По думите му немците са построили съоръжението буквално за броени дни, изливайки бетон върху набързо скалъпени каменни основи, в които са били вградени носещите греди на грубо скованата дъсчена кула с примитивна лантерна.
На връщане, когато се измъкнахме от тръстиковите полета, в разлива на реката, водачът ни рязко смени курса и се озовахме в малко заливче, с няколко палатки по брега, оформен от пясъчните наноси. Две кучета ни поздравиха гръмогласно, а около тях се мятаха няколко еднометрови сома. Многочислено семейство ни приветства, вдигайки бутилки бира за наздравица. Отвърнахме на румънски, поздравихме, представихме се, че сме българи и речниковият ни фонд свърши. При все това хората засвидетелстваха възхитата си от усилието ни да говорим на техния език, като улучиха лодката с неотворена двулитрова бутилка. Старецът си наля от бирата, сипа и за нас и развълнуван заразказва преживелиците ни от току-що. Тръгнахме обратно към селото и в прозирно-сините очи на водача ни се плискаше кротко радостта от мимолетната среща с миналото, която го бе случайно сполетяла благодарение на странните прищевки на двама туристи. По безмълвна уговорка, когато дойде ред да се разплатим, опитахме да дадем повече от уговорената сума, но той изумен се възпротиви и каза че сделката си е сделка и не се променя. За да не засегнем трогателното достойнство на човека, обяснихме, че това е израз на признателността ни, тъй като без него не бихме могли да се справим с откриването на фара, нито дори да навлезем в района. След тези думи, сподирени от прочувствени увещателни ръкомахания от наша страна, най-накрая старецът склони да прибере парите и тръгнахме – всеки доволен и ведро усмихнат – по своя път.