Drum Bun: Marea Neagra si Delta Dunarii II 

Текст и снимки: Бела Бенова

Обгорелите останки от основите на опожарения някогашен фар на Сфънту Георге.

Следващата дестинация бе село Сфънту Георге. Докато упорито се борехме за изгодна цена на превоза по вода дотам, случайно подхвърлена реплика ни накара да прекратим пазарлъка и да започнем анкета – оказа се, че има сухоземен път, негоден за автомобили, трудно проходим за каруци с биволи и вероятно възможен за нашите велосипеди. Обядвахме, седнали на кея пред полицейското управление, пиейки бири и лениво клатейки крака над още по-ленивите води на реката, разисквайки варианта да преминем по това невъзможно трасе от местните легенди.
В крайна сметка приключенският дух надделя и решихме да се опитаме да достигнем Сфънту Георге по суша, тръгвайки максимално рано на следващата сутрин, за да имаме време да се върнем в случай на неуспех. По изгрев бяхме в началото на тайнствения път, започващ от селското гробище. Едва забележима пътека зад малката църква ни изведе на юг в посока Сфънту Георге. Единственото упътване, което получихме, поне еднакво от няколко отделни човека, бе да следваме „електриката” – така местните наричат дървените стълбове на електропреносната мрежа.
Оказа се, че пътят съществува – поне докато още виждахме останалия зад гърба ни град Сулина, се движехме все по него, друсани безжалостно от неравното и на моменти дори труднопреодолимо за претоварените колела трасе. Бяха ни предупредили, че ни очакват 40 километра чакъл. Накрая се оказа невярно – чакълът беше само 36 километра, останалите 4 бяха пясък – единствената настилка, по която натоварените с по 30 килограма багаж велосипеди не могат да се карат, а само да бъдат бутани бавно.
В началото на пробега бяхме мотивирани, а също и възхитени от красотата на пейзажа – мараня над шумящи тръстики, грамадни водни лилии, щъркелови гнезда, огласени от събраните птичи семейства, огледални разливи на водата край самотни тъмнозелени дървета, пясъчници в многобройни пастелни нюанси, редом с полета жилави огненочервени цветя.
Напредвахме едва-едва, поради терена, без да усетим, че изгаряме лошо в безжалостното обедно слънце. Застигна ни стадо диви крави, насред което се чуваше блъскане на рога и се вдигаше пушилка от копита. Опитът ни да заобиколим не се харесва на двамата съперничещи си за водачество мъжкари, които изведнъж забравиха враждата си и се втурнаха към нас. Имах няколко секунди да реша с или без фототехниката да се опитам да се покатеря на най-близкия стълб. В момента, когато велосипедите ни спряха, двете говеда прекратиха устремния си бяг към нас и се върнаха към борбата си – явно ги дразнеха самите ни возила или шумът от гумите по чакъла. Слязохме от колелата и известно време вървяхме бавно, бутайки ги, за да не изнервяме стадото. За съжаление скоростта на такова придвижване изнерви нас самите много бързо. Предприехме няколко офанзиви, докато успеем – при един разлив на реката – да изпреварим добитъка и да натиснем здраво педалите, докато загубим от поглед животните далеч зад нас.

Сфънту Георге, новият фар в селото.

Отново усетихме дъх на море със следобедния бриз, когато – смятайки скорост, загубено време и преминат път – вече очаквахме да видим село Сфънту Георге. Под гумите спря да трополи чакъл и засвистя пясък. Когато карането стана невъзможно и започнахме, изтощени, да бутаме велосипедите, видяхме един трактор с ремарке, натоварено до предела си със слама. Шофьорът, удивен, че идваме на колела от Сулина, ни успокояваше, че ни остават още само няколко километра, а ние се примолихме да натовари и нас в сламата. За съжаление нямаше как да се покатерим, а още по-малко – как да качим колелата на огромния куп и трябваше продължим многострадално. Час по късно навлязохме в селото откъм бунището, но това вече не можеше да ни впечатли, след цялата умора, прах, пот и жега на деня. Минахме покрай фара, който прилича на архитектурно творение от междузвездната сага на Джордж Лукас. Знаех, че ако спра, за да снимам, няма да ми стигне волята да продължа после и реших да оставя тази задача за идния ден. Не запечатах с фотоапарата дори впечатляващата картина, с която ме посрещна Сфънту Георге – русокос дребосък на не повече от две годинки, в чисто-ново моряшко костюмче, който, щом ни видя, демонстративно започна да гребе пясък от улицата с малките си шепички и да го изсипва по златните си къдрици. Спряхме изумени и първоначално невярващи на очите си, а после, разбира се, избухнахме в смях. Щом усети, че ни е впечатлил, малкият дявол се хвърли по корем в пясъка и започна да се търкаля и да рие като булдозерче, превръщайки белоснежната си ризка в нещо, което със сигурност не бе добре да се изпречва пред погледа на майка му.
След тази зареждаща с настроение сцена, вече на предела на силите си, се добрахме до плажа, отстоящ от селото на още 3-4 километра – все така в пясъка! Разпънахме палатката и без вечеря, даже без бира, заспахме по залез, преди да е станало дори 8 часа.
Новият ден ни разкри едно великолепно кътче, което и впоследствие остана любимото ми от Румъния – малко, чисто, подредено селце, с дървени къщички в ярки цветове, като извадени от картинките на книжка с приказки, а улиците – от пясък! Превозните средства са два вида – трактори и каруци. Автомобили няма. Нито един! Хората се поздравяват и усмихват един на друг. Центърът – площадче, между добре поддържаната сграда на кметството, църквата и двата магазина, е естественият източник на новини и сведения, както във всяко друго малко населено място. В периферията на селото е разположен новият туристически комплекс. За първи път виждах толкова успешно вплитане на най-модерните съвременни ваканционни удобства в традиционния за региона архитектурен облик с камъшените покриви и резбованите дървени фасади.
Комплексът включва просторен къмпинг с големи навеси и бунгала, зона с по-луксозни фамилни вили и модерен киноцентър. Изграждането на цялата тази туристическа зона всъщност е инвестиция, породена от възникването на Фестивала за независимо кино, който вече 5 лета подред е причина за прииждането на туристи от цял свят в малкото румънско селце. Не подозирах мащаба и отгласа на това алтернативно културно събитие до последната вечер преди началото на тридневните прожекции. Спокойният къмпинг се превърна в пренаселен, шарен, бръмчащ на десетки езици мравуняк. И като в дядовата ръкавичка – изглеждаше, че просто вече няма къде да се настанят повече хора, а с пристигането на следващите два кораба новодошлите някак успяваха да се сместят и включат в гъмжилото.
Всяка вечер на сцената в къмпинга местни певци забавляваха публиката, четири огромни грила гарантираха обезпечаването с наденички, пържоли, кебапчета, цаца и картофи, бира се продаваше на поне дузина щандове и при все това имаше опашки. След полунощ започваше дискотеката, което не пречеше да се сформират конкурентни музициращи групички с тарамбуки и китари по отдалечените краища на къмпинга.
За съжаление програмата ни не позволяваше да останем в Сфънту Георге за фестивала, но пък прекарахме чудесна вечер в къмпинга в интернационална компания от пътешестващи младежи. Целият следващ ден след пристигането си бяхме предвидили за снимки на фара и издирването на останките от неговия предшественик. Първата част от тази задача бе по-лесната – върнахме се до бунището, покрай което бяхме влезли в селото и имахме интересен ракурс към впечатляващата модернистична конструкция. Бялата бетонна кула е покрита с триъгълни панели сиво стъкло, наредени по гледащата към морето стена. Навигационното съоръжение датира от 1968 г. и е високо 50 метра. Характеристиката е групово-проблясваща бяла светлина на всеки 7,2 секунди, на 360 градуса околовръст, с обхват 19 морски мили. В Сфънту Георге е съществувала навигационна светлина още през 1856 г., когато Османската империя прави навигационното ограждане на черноморските си владения. Някогашният фар се е намирал на отсрещния бряг на основното разклонение на Дунав, минаващо през селището. Именно там трябваше да търсим следите на съоръжението, опожарено от неизвестни подпалвачи през 1980 г.