Drum Bun: Marea Neagra si Delta Dunarii 

Текст и снимки: Бела Бенова

Сулина, старият фар

Година след велосипедния преход по българското крайбрежие, реших да изпълня още един етап от обиколката на черноморските фарове. Румъния се оказа логичният избор, поради близостта си до базовия ми лагер във Варна и любопитството, което имам към тази страна още от дете. Разбира се, както и в предишното пътешествие, основната ми цел беше да посетя и фотографирам всички морски фарове, чиято пулсираща светлина бе станала вече моя пътеводна.
По стечение на обстоятелствата, стартът на начинанието съвпадна със слънчевото затъмнение на първи август и до края си приключението бе белязано от чувството за непрестанно съпътстващ и направляващ ме светлик, който многото неуредици и непредвидености само затаяваха навремени, но никога не успяваха да угасят.
Цялото румънско Черноморие с велосипеди! Такава беше идеята, която прегърнахме с още един от участниците в първото пътешествие, но се оказа невъзможно да осъществим напълно. Бреговата ивица на Румъния е около 250 километра. Делтата на река Дунав, проходима само с лодка, покрива голям периметър от крайбрежието, освен това основната част от тази територия е резерват със специален режим на достъп. Поради тези причини, част от трасето се наложи да прекосим във вътрешността на страната, вместо по брега, а определени отсечки – да преминем по вода. Планът на пътешествието бе да стартираме от границата на Румъния с Украйна и да влезем в България около месец по-късно.
Както и у нас, фаровете и навигационните светлини на северната ни съседка са военни обекти, забранени за цивилни посещения. Изключение правят няколко стари, недействащи фара, които в наши дни са се превърнали в архитектурно-исторически забележителности и туристическа атракция. Навигационното ограждане на Румъния се състои от 7 фара, 4 наутофона, 3 групи входни пристанищни светлини. Службата, която администрира тези съоръжения и отговаря за поддръжката им, е Военноморската хидрографска дирекция към Министерство на отбраната.
От времето, когато Османската империя е владеела днешните румънски територии, е останал един единствен фар, понастоящем недействащ и превърнат в музей, в най-северния град на румънския черноморски бряг – Сулина. За да се стигне до това селище се налага първо да се отиде до Тулча – център на едноименната административна област. От Тулча до Сулина практически няма автомобилен път – само воден, по река Дунав. Тъй като планът на пътешествието бе да се движим в посока от север на юг, уредихме автомобилен превоз за нас и велосипедите от Варна до Тулча, откъдето трябваше да продължим на собствен ход. Това ни позволи да сме запознати с голяма част от пътя, който впоследствие трябваше да преминем, вече на велосипедите, в обратната посока.
Сулина, полу-разрушеният северен фар

Освен от бързи корабчета на въздушна възглавница, маршрутът Тулча – Сулина се обезпечава и от по-големи, далеч по-бавни параходи, които са и по-атрактивният вариант за придвижване, особено за страдащите от морска – или речна – болест.
В разгара на августовското пладне натоварихме на „Мехединци” двата велосипеда, багажа и себе си, след като изчакахме пренасянето на тонове картофи, няколко десетки чугунени радиатора, множество кашони с живи пилета и огромно количество бира. Пътниците на парахода бяха предимно семейства, всяко с впечатляващ брой деца, котки, кучета, хладилни чанти, риболовни и голф принадлежности.
Пътуването по реката до Сулина трае около три часа със спиранията на няколко речни гари за по четвърт час. Толкова отнема и отиването до Сфънту Георге (Свети Георги), курортно селище на около 50 километра по брега на юг от Сулина. Постепенното приближаване към самата делта на реката предлага не само красиви природни пейзажи, но и среща с интересни екземпляри за любителите на птиците и почитателите на риболова.
Още с навлизането в пристанището на Сулина бяхме впечатлени от непретенциозната и лека красота на мястото. Новите сгради са все още малко и в хармония с историческия облик на града. Безкрайно бавно „Мехединци” си проправи път сред живописната поредица от най-причудливи плавателни съдове и уморен се отпусна на вързалата си. Нетърпелива слязох на брега, жадно взряна сред мачти и флагове в търсене на фаров силует.
Основната улица на Сулина е крайбрежната – тя е и търговската, и туристическата. На нея се намира и най-голямата църква в града. В конструкцията й, както и в тази на повечето по-стари сгради, личи влияние от архитектурата на съседна Украйна и Русия. Извисяваща се високо постройка с керемиден цвят грабна погледа ми, реагиращ мигновено на всичко, което наподобява фар. Оказа се, че това е старата водонапорна кула – една от забележителностите на града. Първите сведения споменаващи фар в близост до Сулина, на северния бряг на Дунав, са в османски документ от 1745 г. В наши дни, прилежащи на Сулина са четири навигационни съоръжения, различни по значимост, конструкция и история.
Освен речната търговия, другият основен поминък на местното население е туризмът и по-специално екологичните му вариации. Сулина е един от входните пунктове на резервата „Delta Dunarii” (Делта на река Дунав). Важно е да се знае, че присъствието на туристи на територията на резервата, включително и в самия град Сулина, се разрешава от специален документ, чиято цена е около 10 евро. За съжаление, информацията за това разрешително и набавянето му, е налична само на румънски език и то не навсякъде, а глобите при липса на такъв документ са четирицифрени суми дори за физически лица. Ние, обаче, разбрахме всичко това от контролиращите органи едва когато бяхме вече навлезли, с една наета лодка, в рамките на зоната с най-ограничен и следен достъп. Оказа се, че в Сулина не можем да закупим разрешителното, а е трябвало да го сторим в Тулча. След продължителни изяснявания на английски, френски и руски, извиниха незнанието ни и ни пуснаха да продължим, след като обещахме при връщането си в Тулча незабавно да поправим пропуска си. Последното, обаче, в следствие на куп технически причини, в крайна сметка не се случи, поради което в по-нататъшния ни маршрут също имаше внезапни промени.

Сулина, изоставеният и недостъпен южен фар

Решихме да оставим търсенето на място за нощувка последно в програмата за деня и след кратка разходка из спретнатия оживен център на града се отправихме към Farul Vechi (Стария фар). Постройката датира от 1856 – годината, когато Османската империя цялостно обновява навигационното си ограждане, а от 1 април 1879 администрирането и поддръжката на фара са поверени на Европейската Дунавска Комисия. От 1983 г. фарът не е активен, а през 2003 г. е превърнат в музей. Бялата кула с вита стълба, висока 16 метра, се издига над прилежащата едноетажна жилищна постройка. Във фенерното отделение, също достъпно за посещение, все още се пази оригиналната Френелова леща. Характеристиката е била неподвижна бяла светлина, видима до 15 морски мили. Фарът е електрифициран през 1911 г., а на снимки от същото време се вижда, че на площадката е имало голяма дъска, на която фаропазачите са изписвали дълбочината на канала в съответния ден, за улеснение на влизащите кораби. Последните ремонтно-възстановителни работи по фара са извършени между 1995 и 1997 г.
От площадката горе се възползвах от великолепната гледка към целия град и околностите, за да се ориентирам къде са останалите фарове, както и да разбера кои от тях са достъпни по суша и кои – по вода.
Направихме дълга фото-разходка по брега на Дунав, в опити да достигнем някое от навигационните съоръжения, но всеки път се озовавахме неизменно спрени от безкрайни тръстикови поля. Имахме интересно изживяване по пътеките от сипкава червена пръст, криволичещи сред гъсталаци от бодливи храсти – бяхме разглобили едното колело, за да сменяме спуканата му задна гума, когато пращене на клонки и многогласно мучене привлякоха вниманието ни. Чу се трополене на копита, придружено от цвилене и наоколо се вдигнаха облаци прахоляк. Разнородното стадо се втурна към нас точно когато събирахме разхвърляната екипировка. Едва имахме време да се метнем на велосипедите и да натиснем педалите, молейки се поне тази пътека да не свършва с непроходим камъш. За наш късмет скоро животните загубиха интерес към преследването – вероятно поради нетърпимата жега. И ние вече едва издържахме на задуха и топлината, затова се отправихме към брега да си търсим местенце за нощуване.
Сулина има просторен, широк, незастроен плаж с едър бял пясък. Между дюните е пълно с палатки, а няколкото барчета са досущ като капанчетата по родното ни Черноморие – предлагат цаца, картофки и бира на съвсем нашенски цени. Избрахме единственото заведение, от което не звучеше чалга и за мое голямо удоволствие музиката се оказа истински добруджански фолклор, който ме върна в най-ранното ми детство, когато слушах румънските плочи на дядо ми на ускорени обороти.
Плажът на Сулина има още едно очарование – там се сливат водите на морето и Дунава в многоцветна слоеста тинеста мътилка, пясъчното дъно е на златисти и черни ивици, а издължените морски миди съжителстват с масивните речни. Дори вкусът на водата е смесен.
Сутринта ни в Сулина бе озарена от ярко слънце и разгорещени преговори за разходка с лодка в граничните води между Румъния и Украйна. След петнайсетина минути разпитване се ориентирахме относно обичайните цени на речните транспортни услуги за туристи и самоуверено започнахме да се пазарим. За разлика от подозрителните пристанищни типове, с които безплодно преговаряхме, младежът, който се съгласи на условията ни, говореше съвсем разбираем английски и изглеждаше даже твърде спретнат. Впоследствие Димитриу не само че изпълни коректно ангажимента си, без и опит да ни рекетира, но и любезно угоди на капризите ми да спрем и на двата фара, покрай които минахме, за да мога да правя снимки отблизо.
Сулина, новият фар на края на Дунав

Седиментните отлагания, променили облика на района, са причина за преместването на изток на достъпната за съвременните кораби част от този ръкав на Дунав. Това е направило ненужни не само стария фар-музей, но и двата вътрешни, останали на миля и половина навътре на двата бряга в близост до Сулина. Тези навигационни знаци понастоящем са запуснати и опасни за посещаване, което, разбира се, не ме спря да се покатеря по ръждясалата конструкция на Северния фар, за да заснема не само вътрешността на изоставеното съоръжение, но и околния пейзаж отвисоко. Отгоре се уверих сама в думите на Димитриу, че до Южния фар няма достъп по суша, нито възможност да се доближим достатъчно с лодката. При все това навлязохме в съседния канал и минахме на достатъчно малко разстояние, за да мога да уловя с обектива и този фар. И двете навигационни съоръжения са строени през 1887 г. и присъстват на стари гравюри и снимки, на които ясно личат Северният и Южният вълнолом. В наши дни пейзажът е доста променен, дигите са потънали, обрасли с трева и засипани с останки от разпаднали се плавателни съдове, продънени варели и сринати постройки. Двата фара са запазили характерната си форма, макар и загубили красотата си под многогодишната ръжда. Южният представлява шестоъгълна чугунена решетъчна конструкция, висока 12 метра, с почти невидими останки от бялата боя на кулата и черната на фенерното отделение. Северният фар е висок 14 метра, с каменна основа и бяла метална кръгла кула с вито стълбище, водещо към боядисаното в червено фенерно отделение. Докато се изкачвах, прескачайки внимателно местата на липсващите стъпала, си мислех колко добре започна нашето фарово приключение. Горе на площадката, здраво стиснала клатушкащите се ръждясали перила, с радост набелязвах следващите цели, издигнати пред погледа ми в жужащата обедна светлина. Гласът на нашия водач ме извади от съзерцанието, подканяйки ме да тръгваме, за да остане време да разгледаме и новия фар.
Последното, най-североизточно късче румънска земя, е достъпно само с лодка. То се намира в края на няколкокилометрова импровизирана дига от насипани камъни, по която не може да се премине дори пеша и където спират за почивка пеликани, гмурци, корморани и множество други птици, обитаващи резервата. В самия край на тази каменна бариера е и новият фар, построен през 1983 г., на мястото на османския си предшественик от 1856 г. Цилиндричната бетонна конструкция, с две междинни площадки, яркочервено фенерно отделение и двуетажна триъгълна жилищна основа, повече напомня телевизионна кула. Сградата е построена на изкуствен триъгълен остров и служи също входен контролен пункт за влизащите в плавателната част на Дунав кораби. Характеристиката на фара е групово-проблясваща на всеки 16,2 секунди бяла светлина, излъчвана на 240 градуса околовръст, от 48 метра височина, с обхват 19 морски мили.
Зданието е в период на реконструкция и скупчените в подножието му военни ни забраниха категорично да слизаме от лодката, в името на собствената ни безопасност. Стройно ловно куче пригласяше с пълен глас на униформените си стопани, заглушавайки обясненията им, че районът на фара е забранен за цивилни посещения.
Няколко десетки метра по-нататък вече бяхме извън Румъния, на границата с Украйна, в опит да надникнем отвъд блестящия от развихрилото се слънце хоризонт. Неуспели да зърнем нищо повече от едва мержелееща се далечна ивица земя, обърнахме и се прибрахме в Сулина.