Кораб
Издание
Корица на сп. Морски свят
Търсене
Съдържание
www.knigi-varna.com
Статии
Морските катастрофи
Моят круиз с „Карнивал триумф” 
   
Задочен репортаж за пожара и бедстващия кораб
„Щастливо приключи драмата с луксозния лайнер "Карнивал Триумф" в Мексиканския залив, предаде бТВ. След пет дни в открито море корабът стигна до пристанището на Мобайл, Алабама, и хората слязоха на сушата. Над 4000 души бедстваха на борда му в продължение на пет дни, след като корабът заседна в морето в резултат на пожар в машинното отделение. Стотиците хора, попаднали в капан на борда, прекараха кошмарни дни на борда на луксозния круизен кораб. Ситуацията непрекъснато се влошаваше. Пасажерите се оплакваха от стомашни проблеми заради затрудненото снабдяване с храна и лошите хигиенни условия. На палубата бяха извадени чаршафи с призиви за помощ. Тоалетните бяха задръстени, каютите - пълни с нечистотии, разказаха пътници, които пращат снимки в социалните мрежи. Пасажерите чакаха по около 4 часа на опашка, за да получат суха храна.”
Това беше официалното съобщение на медиите в България
За мен бе краят на много безсънни нощи и кошмарни дни, за които искам да ви разкажа. „Репортажите” ми са смесица от новини на СNN, официалните източници в САЩ и многото SMS-и на пътниците, които на редки приливи достигаха до медиите в Америка.
Първа снимка от пожара
А аз от 3 месеца живея с маршрута на този кораб. Той е от флотата на „Карнивал”, която наброява поне 40 ”лодки” с размери около 270 на 40 метра, с тонаж над 102 000 тона, в които се кефят от 3000 до 5000 туристи. И всичките са с фамилно име „Карнивал” и лично „Триумф“, „Бриз“…. Шляят се из Мексиканския залив и малко извън него до земи с фантастичните имена: Кариби, Хаваи… Посрещат те с ресничести полички и венци от цветя.
Това е, когато си на красивите палуби, но моето сърце „пътува” в трюма. При машините, съоръженията и складовете, където са храната, провизиите, напитките за 4200 души. Това количество се попълва и разпределя всеки ден. Зареждат се ресторанти, закусвални, барове и кафенета. Там е Антоний - малкият ми син. Възмъжава на американски кораб, под бахамски флаг в Мексиканския залив. Ползата е възмъжаването. Всичко друго болезнено напомня за безсилието на кризата, липсата на работа, въпреки образованието и езика, и „голямата” заплата, за която не се главят американци. А ние се редим на интервюта и с радост си плащаме дори самолета до там, за да я получим.
Мексикански залив
И така „компютърното” ми момче, с чудесния английски триумфира на „Триумф”. Полет към Маями – звучи фантастично. Една нощувка в хотела на компанията и се качваш на плаващ дворец. Мечта! Но в Маями има нова вест – друг плаващ дворец те чака в Галвестън - Тексас. На билета Маями-Галвестън има цена и ограничение за багажа за вътрешни линии. Кой ще ги плаща? Това беше последният ни разговор през нощта срещу полета и оттам нататък – ни звук, ни стон. Логично е да си мислиш, че харчовете вече са на компанията. Ами ако не е така? Няма кой да ти каже. Най-лошият сценарий, който си представях – задържан на аерогарата поради липса на пари. Първата седмица живях в ада на неизвестността. Отникъде не можеш да разбереш дали е на кораба. Защо няма такава информация ? Отговорът е – ако не е там – ще знаем. Мобилният телефон отказа, защото – не знам защо. Дежуря на скайпа денонощно. Успокоявам се, че трябва време да се абонира за интернет на кораба, за да ползва лаптопа. Логично е, ама пусто сърце… На десетия ден „се качих” на „Карнивал Триумф”. И оттогава „триумфирам” в трюма. „С песента на машините”… без да мисля „За едрите звезди над Фамагуста”… ”Компютърното ми момче” е ужасено от многото работа. Във Варна живееше между лаптопа и леглото. Всяка разходка го отдалечаваше от този маршрут и се правеше само при крайна необходимост. А сега - огромни складове, пълни със стока, която трябва да подредиш, да предоставяш по заявки, да зареждаш,  да миеш – дори таваните на склада. Всяка седмица – ревизия. Само че първо трябва да научиш кое къде е дори на сън да те бутнат. Като петте си пръста да знаеш позициите. Същите тези пет пръста, които шареха само по клавиатурата. Докато плачех за обаждане, сега всяка нощ си говоря по скайпа. Минаха десетина дни, докато напомня за „седемте часа разлика”, която през нощта се превръща в кошмар. Но нали новият моряк има нужда от разтуха. Знам всичко за работата, колегите, работните карти, храната, конфликтите. Въпреки пестенето на интернет, минутите, които за екипажа са само 200 за 20 долара.
Галвестън /Тексас/, Прогресо /Мексико - п-ов  Юкатан/, Козумел /мексикански курорт/. Има сайтове, които показват всеки момент къде е корабът. Научих географията на Мексиканския залив - 5 дни по разкошните палуби, барове, курорти, плажове. От опит знам щастливите часове около басейни, джакузито, разкошни фоайета с рояли в бяло или прозрачни. Капитански вечери,  концерти и сервиране на вечери с бели ръкавици и на свещи. Само че ние с Антоний така и си останахме в трюмовете. И пак сме без „едрите звезди” защото само който си свърши работата – излиза. Ако не я свърши, няма време и за ядене. Храната? - „А бе бива”. Много ориз за радост на 80% от състава с екзотичен произход. От европейците присъстват само българи, румънци и сърби. Защо ли ? Разбира се има и зеленчуци и плодове, спагети и за наша радост – пици. Бленуваните земи отстъпват на географията на складовете. Търпеливо чакам да излезем на мексиканска земя. И ето я – най-после сме навън. И можете ли да си представите – излиза с лаптопа, за да хване Wi-Fi зоната и да яде пица. Прочутите мексикански такоси месо остават на второ място и по избор и по вкус. За сетен път се уверявам в порочния кръг - интернет, пици, дюнери не е забравен. А какво пропуска да изживее на брега.
Галвестън /Тексас/ е в най-западната част на подковата - малко под Houston, полуостров Юкатан е издадената част над Guatemala, която гледа към Cuba. Отляво е Прогресо, а от дясната страна на полуострова е Козумел. Точно отсреща е Алабама и пристанището Мобайл в делтата на Мисисипи, където се приюти корабът.

Полуостров Юкатан се слави като последното убежище на маите. Най-високата им пирамида, висока 42 м е запазена и до днес. Има многобройни плажове и курорти.
Антоний на плажа в Прогресо
Козумел е остров около Юкатан и е парче от Карибския рай. С гладки, кристално чисти води и бели плажове.
Така и не съм разбрала другите от екипажа скитат ли по райските плажове, но защо си там, ако не го правиш. Антоний, обаче, е с дрехи до морето.
Още не мога да определя на плаващия дворец всеки от екипажа моряк ли е или обслужващ провизиите. С морето ги свързват само „двата фута под кила и попътният вятър”, които щастливо ги съпътстват. Засега! Разбира се хората от обслужването са най-близо до двата фута, а не до вятъра. Карти за автоматично влизане и излизане в системата на работното време. Дисциплина, проверки на извършеното. Ах как се радвам на контрола и многото работа! Нали чакам възмъжаването. За разлика от сервитьори, бармани и камариери тук няма бакшиши. Заплатата е на седмица. Дори да почиваш, по всяко време могат да те извикат на работа. Има тренировки по безопасност 1-2 пъти в седмицата. По двама са в каюта, имат баня, малко телевизорче. Прането е в автоматични перални в общото помещение. Интернетът е срещу 20 долара за 200 минути.
Пирамидата на маите
Така си караме с Антоний – нощни разговори за мен, усилни работни дни за него. Минаха 25 дни. Колко видя от красотите – не знам, но дойде събота 9 февруари. Уикенд – не се обажда. Ами нека малко да си починем. Сайтът с маршрута и той нещо замря. След това си мислех колко спокойно и хубаво беше всичко дотук, въпреки многото работа.
В понеделник 11.02. ми се обажда една дама с много спокоен български глас. „Вашият телефон е даден за съобщения относно Антоний. Ще разговаряте с представител на фирмата „Карнивал“ в САЩ”. Разбрах какво е да си на косъм от инфаркта. А можеше да бъде. ”Не се безпокойте. Случи се нещо лошо, но няма пострадали”. Така започна американецът. Възникнал е пожар в машинното отделение, но няма пострадали и обгорени. Многото морски мили ми попречиха да го разцелувам. „И Антоний ли е жив и здрав ? - Няма пострадали” - ми отговаря с най-любезното и състрадателно отношение. Знам, че човекът не познава сина ми, но той ми даде повече съчувствие от българката, която ми взриви пулса. При това знам, че се обаждат по цял свят на близките на 1100 души екипаж. Отделно са 3200 пътници. В ушите ми звъни само „Няма никой пострадал”. Ами добре – пламнал двигателят, имат си още два-три броя. Ще ги пуснат и ще стигнат. „Нали ще им предоставите неограничен интернет, за да ги чуем” – казвам с надеждата, че са си заслужили нещо извънредно. И тогава разбирам размера на бедствието. „Нашата най-важна работа сега е да осигурим храна и вода за 4200 души. Чакаме влекачи да избутат кораба до Прогресо /Мексико/ – на 150 мили” Разделям се с американеца любезно и с благодарност за топлото отношение. През цялото време на разговора не почувствах припряност и бързане да приключи, макар че го чакаха още стотици телефонни разговори. Дали досега бе чувал за България и Варна? Така и не получих обаждане от българската фирма, наела екипажа? Седнах и не можех да помръдна. Бавно осъзнавах какво се бе случило. Тази грамада от каюти, ресторанти и хиляди хора е без ход в океана. Няма ток, няма асансьори, няма храна и вода, няма връзка със света. Не можех да се представя колко големи трябва да бъдат влекачите, за да избутат грамадата. Не бях чувствала досега такава безнадеждност и несигурност. Досега няма жертви, а оттук нататък? Изброявам наум всичко, което би трябвало да липсва на хората там и пак не мога да осъзная докрай размера на случилото се. По-късно, след една седмица, научавам куриоза, че за същата сутрин е било предвидено учение за екипажа за пожар в машинното. Сирената не изненадала никого. И изведнъж – всичко е истинско.
Обаждам се на приятели и познати. България живее в щастлива неосведоменост за корабокрушението. Питат ме за сто неща и въпросите им увеличават списъка на липсите. Ами да – къде спят хората като няма ток, а храната, а водата. Спускам се към Google, написвам „Карнивал Триумф” и попадам в ада.
На връщане от от Козумел, на около 150 мили от полуостров Юкатан /Мексико/ на 09.02.2013 на разсъмване избухва пожар в машинното отделение и системата за задвижване на кораба изключва. Бреговата охрана на САЩ твърди, че причината за пожара е течът в горивната линия, който е попаднал по горещите повърхности. Пожарогасителната система се е активирала и угасила огъня. Корабът е без ход на 150 мили от най-близкия бряг. Взема се решение да бъдат изпратени два влекача, за да го довлекат до Прогресо.
Пуска се авариен генератор с ограничена мощност, който осигурява ток само на най-горната палуба и закритите ? помещения. Хората получават нареждане да се придвижат нагоре. Без асансьори, по тесните стълби, това отнема повече от 4-5 часа /какво ли щеше да бъде, ако бяха само българи/. Храна и вода не може да се извади от дълбоките складове. Предвидливите са със заредени мобилни телефони, но няма интернет връзка. След час друг круизен кораб на „Карнивал“, който минава на близо се отбива, за да остави някаква храна. Взема се решение, че е рисковано да се прехвърлят пътници от единия на другия кораб. Правят го само за двама души, които са на хемодиализа. Когато бях на круиз бях поразена от броя на хората, тръгнали с инвалидни колички, патерици и бастуни. А колко бебета имаше! Не знаех, че и тези с хемодиализа си го разрешават. Кога ние ще се научим, че животът не свършва със старостта и обездвижването? При приближаване на кораба, пътниците на „Триумф“ улавят мобилната му връзка. Чакайки връзката, дежурят около няколкото разклонителя, за да заредят телефоните.
Има опашка за зареждане на мобилните телефони
Първите вести от пътници са от тях, които веднага се публикуват. Америка живя 5 дни със съдбата на кораба и хората там. Всички са уплашени, гладни и жадни. Чакат с часове за някакъв сандвич с лук и краставици. Става ясно, че има и младоженци, които са се оженили на кораба предния ден. Първата им нощ завършва с корабокрушение. Меденият месец се отлага.
Ден и половина „Триумф“ се носи около 90 мили от силни ветрове и течения. В понеделник „Карнивал Легенд“ се отбива и носи тон храна и консумативи за помощ на пътниците и екипажа. Много е трудно да се изравнят корабите, за да се прехвърлят товари, но пък отново има Wi-Fi. Първият влекач пристига в 18,30 часа в понеделник и започва теглене /1100 тона/. Вторият влекач идва във вторник. Доближава се и „Карнивал Конкуест“ и също носи храна и вода. А складовете на кораба са пълни, но няма асансьори. Екипажът прави „индийска нишка” по коридори и стълбища и си подава от ръка на ръка каквото може и замразените храни, докато не всичко е размразено. Всичко друго после е изхвърлено.
Влачат кораба към Прогресо Мексико /на 150 мили/. Шансът не е на негова страна. Има силен насрещен вятър и вълнение. Взема се ново решение. По-удобно е влаченето да бъде по посока на вятъра. Отсреща е град Мобайл, щата Алабама. Четири влекача се включват в придвижването. С новия маршрут се спестява още едно неудобство – около 900 туриста нямат паспорти, за да се придвижат през мексиканските и американски имиграционни власти. Щеше да има още 2-3 дни логистичен кошмар за слизане, осигуряване на хотели и транспортиране на 4200 души от Мерида или Канкун, за да полетят за Хюстън на чартъри за дома. Затова Алабама е по-добрият вариант.
И започва великото корабно преселение. Общо пет дни, от които ден и половина на милостта на вълните без никакъв двигател.
Всеки ден попадам на нови съобщения от ел. поща на различните пътници. „Гладни сме и ни е страх”. Това е в общи линии. За бебетата вече няма памперси. На горната палуба са направени палатки с чаршафи и са довлечени дюшеци. По коридорите – също. Всичко е като на палатков лагер в пустинята - слънце, жега, малко вода и храна. Разликата е само, че отдолу е океанът, който люлее и „ръководи” движението. Чета с моя английски описанията на пътниците. Не мога да разбера как таваните се свличат върху пода. Една думичка ми липсва. Оказа се, че обратните води от тоалетни и канализации се стичат от таваните по стените. Килимите плуват, не може вече да се стъпи. Кой каквото взел от там, взел. Тези с най-горните каюти са най-добре - паралиите отново са привилегировани. Знам как действат тоалетните на круизните кораби. Бутонът задейства вакуумна система, изтегляща всичко, но без хартията. В каютите се пояснява, че запушения канал се заплаща с глоба, по-голяма от стойността на екскурзията. И сега всичко без вакуум потича.
„Спални” на открито и закрито
Най-неприятната част от пребиваването е вече по страниците на вестниците. Всички говорят за червените торбички, които се раздават за естествените нужди. Даже не мога да си представя къде се криеш, как използваш торбичката и къде я хвърляш. На нулева палуба - казва после Антоний- поставиха контейнери. По едно време се е наложило да отворят някакви врати защото се е образувал вътре газ метан. Вече никой не се съобразява с миризмата. Не може да се избегне мръсотията и примирение се настанява между пътниците. Червените торбички бяха като фолклор в мрежата. „Токсичният кораб” се носи в океана.
Всички коридори са също спални. Екипажьт е където намери, но задължително със спасителните жилетки. Има опашки за сандвичи
Най-чудното беше, че не намерих нито един SMS от екипажа. В цялата тази суматоха никой не говореше за хората, които са на работа там. При тях трябва за е било най-трудно - нямало е време да страдат. По-късно разбрах, че по някои от коридорите е имало слабо осветление, но в каютите, които са без прозорец, климатик и ток е било невъзможно да се спи. Къде? – кой където намери – казва Антоний, но не при пътниците. Нулева палуба или дори в хладилните складове. Но след като се повиши температурата се разтекоха хладилниците и там беше вече невъзможно. Въобще не мога да си го представя - снимките дават бегла представа. Петте дни, толкова притеснителни за мен, там са били ад. След това гледах снимките му. Вярвате ли – моето момче имаше бели коси около слепоочията /минали са 20 дни от тръгването от Варна/. Вече знам, че и брадата му побелява.
Побелялото ми момче
Наближаваше краят. Още на кораба пътниците получиха точна информация за обезщетенията. По 500 долара на пътник, възстановяване на сумата за круиза, ваучер за още един круиз на същата стойност. На сушата бяха ангажирани и предплатени 1500 стаи по хотелите, за да си починат хората, както и чартърни полети и автобуси до домовете им. Някои се заканваха да съдят „Карнивал“, други бяха доволни, но повечето казваха, че ваучерът за круиз им е излишен. Забравя се. Така всички жени в болницата се заричаме, че вече няма да раждаме.
Започват да кръжат първите вертолети. Всички са на палубата с вперени погледи в тях.
На четвъртия ден се скъсва едно от въжетата на буксира. За щастие не удря никого. Леко охлузване на кораба.
Влекачите са като „джуджета”
На петия ден бе най-вълнуващо. Знаете как американските медии успяват да обединят хората около събитията. Въодушевление бе обхванало всички. Те пет дни живяха с това, а сега е посрещането. Не само близките са тук. Светът се е изсипал. CNN предаваше пряко с часове навлизането на кораба в крайбрежни води. На хоризонта се мержелее корабът. Гледам и плача. Влекачите все още не се виждат – толкова се малки. Отгоре кръжат вертолети. Кейовете са пълни с хора. Текат постоянни интервюта с посрещачите, които са дошли от всички краища на страната. Всеки разказва за получени SMS-и, за палатковите лагери, оскъдните сандвичи, болести, които са се изострили и най-вече за „червените торбички”. На екрана отброяват колко мили остават до пристана. Започна приближаването към 19 часа вечерта – пристигането бе към 6 сутринта на другия ден. Моля се за щастливия край и пак плача, защото вече не би могло да се случи нищо. Дали ?  „Коста Конкордия” беше почти на брега. Ако това туловище се обърне, никой не може да му помогне. Но няма! Звъня на всички приятели да гледат, а те се чудят защо плача. Нали всичко свърши. Гледам с часове приближаващия се кораб и знам, че там някъде е и моето момче. Дали е на най-горната палуба. Въртолетите снимат непрестанно и предават мигновено.
По балконите има чаршафи с надписи –
„Спасете ни, Помогнете”.
На палубата с тела са написали „HELP”. Има снимка на турист, на чийто гръб на бялата хавлия пише „Край на червените торбички„ или „Аз оцелях на Триумф”. Чувството за хумор май надделява. Пускат в ефир разговорите по мобилните телефони. Хората се викат по имена, взаимно се успокояват. Някой вика „ Мамо, гладна съм, сготви ми.” Сайтовете веднага се пълнят със снимки – още от вертолетите. Как може това общество да е толкова единно и подкрепящо се. Затова страната им успява. А в българските фейсбуци имаше едно злорадство, че на богатите американци им се е случило това. „Не ги спасявайте, оставете ги да умрат в л…. си”. Да се чудиш защо сме такива. Между другото съвсем не е скъпа разходката и за тях и за нас. Но пътните дотам са много. Гледайки, без да искам заспивам със сълзи на очи. В просъница вече виждам кораба почти на кея. И докато се канех да забележа как влекачите ще го наместя и допрат о брега, пак заспивам. Но нищо не пропуснах. Събуждам се сутринта и се въртят същите кадри. Пак и пак.
Джери Гейхил – един от ръководителите на компанията идва лично да се извини на туристите. Посрещането е грандиозно. Хиляди хора са тук – не само близките. За да улеснят слизането на повече от 3000 туриста, митническите и гранични власти са се качили на кораба преди приставането му. Въпреки това 3 часа отнема стъпването на кея. Има хора, които целуват земята. Някои са намерили приятели в най-горните каюти и са прекарали добре. На брега ги чакат подаръци. 14 февруари е – Денят на Любовта. За всекиго - торбичка със сърца, мечета, красива козметика. Включили са се много фирми часове преди това. ”Макдоналдс” връчва торбички с храна. Автобуси чакат тези, които не искат хотел, и тези, чиито хотели не са в самия град. Малко разочарование – за посрещачите нощувка не се заплаща. Но хората са щастливи. Някои притеснени – пропуснати сделки, напуснали бавачки. Други се заканват да съдят компанията, но първият блян на всички е БАНЯ.
Джери Гейхил
След пристигането Българска телевизия също излезе с новината в централните емисии, която цитирах отгоре.
На другият ден вече има скайп. Много кратък разговор. Антоний нещо не иска да разговаря с подробности - вероятно така трябва. След часове корабът се премества на док. Идва и ред за екипажа. Има награда – три нощувки в хотел „Хилтън“ в Мобайл. Нощувки със закуска и малко пари на ръка за обяд и вечеря, но не в „Хилтън”.

Подробности за кораба
Тип на кораба: Passengers ship
Година на построяване: 1999
Дължина / ширина : 273 m X 42 m
Gross Tonnage: 101509, DeadWeight: 10984 t
Скорост регистрирана (максимална / средна): 7.1 / 7.1 knots
Флаг: Bahamas [BS] 
Позивна: C6FN5
IMO: 9138850, MMSI: 308045000
Щастливото ми момче се свързва с мен от автобуса, който ги води към хотела. Виждам го с работните дрехи, но с лаптопа. Кой да му каже да си вземе дрехи? „Утре ще се върна” ме успокоява той. Колко ли е бързал да се махне от кошмара. „Утре като се върнеш – ще те задържат на кораба” – му казвам. И точно така става. Има постоянна автобусна връзка с кораба. Естествено, че го хващат на работа. Там е като в казармата – въртиш ли се пред очите на командира – край на свободното време. Вечерта не идват да го сменят. При първата проверка е прието да прикриваш неявилия се, но шефовете са печени. Истината лъсва. „За награда ще останеш още един ден в хотела” му казва шефа. И отново хотелски разкош. На втория ден колега му предава пак да се върне. ”Но…?”. „Дай 50 долара и ще кажа, че не съм те намерил” му казва азиатецът. Там всичко се продава. Имаше такова предложение и за първото почистване на склада - дай 50 долара и ще ти го изчистя. „Няма да плащам” – гордея се с него. Забелязано е от същия шеф извънредното му връщане на кораба. След това получи писмена похвала, която влиза в досието. Тези американци да не са придобили нашите порядки – потупване пред строя, без парична подплата?
Сега на кораба e спокойно. Усилен ремонт. Останали са само 300 души от екипажа. Няма нужда от екскурзоводи, сервитьори, аниматори и тем подобни. Ежедневно зареждане и изхранване на работещите. Има и още българи, пристигнали за ремонта. Разходки до града в свободното време.
Продължавам да влизам в сайтове за впечатления. Страстите са вече успокоени. След преживяното има отрезвяване. „Лошото не бе толкова лошо”, „Не беше като при „Катрина”, „Все пак имаше храна”. И за първи път срещам нещо за екипажа. „Бяха усмихнати и ни успокояваха, докато ни поднасяха храна, одеяла. Грижеха се за нас, а на тях им беше 10 пъти по-зле защото трябваше и да работят”. Най-после някой ми стопли душата.
Част от екипажа при пристигането с надпис, че са те. Тях никой не ги чака. Те са били на работа.
Послепис. 3.04.2013 . Корабът отново е в авария. В дока, при силна буря, при недобро укрепване, корабът се е наклонил силно, скъсал е кабели, които с взрив са помели бараката на охраната на кея в морето. Единият човек е изваден, другият – не /бил е без жилетка/. Колко е важно всичко да бъде както трябва. Вятърът е бил  около 70 mph /мили в час/, което е между 28 и 32 м/сек – жесток щорм. Корабът е силно охлузен, пак нямат ток, топла вода и храна. Преместени са отново на круизния терминал докато оправят дока, за да го върнат. Не му върви на този кораб. Ремонтът бе заплануван да свърши до 03.06, а сега вероятно ще се удължи. Информацията ми е от SNN, които знаят всичко и при заявка информират за това, което се случва с посочения обект. И все пак всичко завърши щастливо. Е, няма туристически обиколки за екипажа, но живеят в Мобайл в хубавите туристически каюти. Така е по икономично – иначе трябва енергия за климатици долу. Два пъти щастливо завършиха авариите. Дано те да са последните. Успокоявам се, че само в България си имаме „приказка за стомничката”.
РАДОСЛАВА МАНЯРОВА
преживяла всичко от хиляди мили разстояние
 
Назад [ 30 ] Напред
Рибка
Морски бизнес каталог
Очаквайте в новия брой
Няма записи
Сп. "Морски Свят"
ИЗДАТЕЛСТВО МС
Варна, ул. Цар Симеон I, № 6, вх. Б, ет. 1, ап. 9
тел./факс: 052/ 603 640
e-mail: morski.sviat@mail.bg
morskisviat@gmail.com
prostori@gmail.com

Първият брой на Морски Свят
излиза през октомври 1986 г.
1831128

The Marshall Islands Registry
newiaqua.royalsbg.com

Всички права запазени. Репродукцията на целите или части от текста или
изображенията без изрично писмено разрешение от "Морски свят" е забранена.